Сподели във Facebook!

През 2010 се навършват 70 години от рождението на един от знаковите автори в съвременната ни пластична култура – Стефан Марков. Неуморен пътешественик в необятните пространства на изкуството, Стефан Марков смело изследваше дълбините на графиката, живописта, акварела, илюстрацията, както в класическите им, така и в експерименталните им превъплъщения.
Неговите последни рисунки/обекти, изработени върху ръчно излята от автора хартия са толкова мощни, впечатляващи и живи, че ни лишават от мимолетното усещане за изминалите без Стефан Марков 10 години. 10 години, чийто следи откриваме, както във възмъжалия му син Младен, така  и в невероятното преживяване да станем свидетели на първата мащабна ретроспектива, в която присъстват и непоказвани до днес произведения.
Белязана от интереса към непреходното и порива за приемственост, настоящата експозиция  отразява смисловите връзки и опозиции между експеримента и традицията  в  съвременната българска визуална култура  и не случайно е единствената индивидуална изложба в програмата на шестото триенале на графичните изкуства – София 2010.
Пътувайки от родния Бургас из България и по света, Стефан Марков  е име, което се помни. Още през 1972 година, скоро след завършване на Художествената академия в София, специалност графика /1967/, той получава първата си  награда от национална изложба. Списъкът с присъдените му отличия е много дълъг. Сред тях най-авторитетни са  голямата награда на СБХ  на  името на  “Борис Ангелушев” /1986/, сребърните плакети от Международното биенале на графиката във Варна /1991 и 1997 г./, почетните дипломи от Международния конкурс “Ел Ферол” в Испания /1989 и1991/, призът на журито от Графичното биенале на графиката в Маастрихт, Холандия/1993г./, и специалната жури-награда от Международното триенале на графиката в Кайро/1997 г./.
Няколко галерии поддържат постоянни контакти с него и му организират самостоятелни изложби:  “Хитсучи” в Нигата , Япония, “Норд-Ест” в Париж и Овер-сюр-Оаз, Франция, Софийската галерия “Ирида”. Произведенията му са показвани в Австрия , Германия , САЩ,  Русия, Финландия, Швейцария , Португалия. Името на Стефан Марков се свързава със списание ЛИК, където той работеше като художник от създаването му,  докато не бе закрито през  1992 г.
На 30 септември 2000г. той напусна този свят, за да отплава  към неговите неземни острови. Едва навършил 60-те и едва започнал новия си неописуемо млад и  слънчев период в изкуството. Един от най-големите ни съвременни творци, който имаше най-важното за един художник – свой свят и своя рисунка. Не са много съвременните български художници, които определено и категорично, при това по естествен  и ненатрапчив начин, са наложили своето присъствие в артистичния живот на страната, както Стефан Марков.
Възприеман от колегите си  и ценителите на изобразителното изкуство предимно като график и илюстратор, в последните десет  години от живота си  той разкри далеч по-широка и разностранна гама от пластични качества, които обърнаха представата за творчеството му. Независимо че експериментираше смело и свободно в сферата на графичните технологии, Боеца, както всички му викаха, излезе от морфологичните бариери на графиката, за да навлезе в акварела, живописта, в смесената техника на ръчно приготвената от него уникална хартия.

Роден в Бургас, авторът цял живот носи в съзнанието и подсъзнатето си  образа на морето.
Морето на всички сезони, морето – неговата творческа лудост. Връзката му с необятната водна материя е интелектуална и интимна – взаимоотношенията на човека с природата  са пречупени през  неповторимо възприятие и изказ. Изящната и  капризна линия композиционно взаимодейства с наситеното цветно петно, с деликатния графичен знак. Образите изскачат от детайлите – движение на вода и въздух, крясък на чайка, ръждиви рибарски такъми, пясък , раковини.

 

---

- Не спирам да работя. Не че клиентите ми са пред вратата, а това е начинът ми на живот. Така човек се спасява от битовата грозота и дертовете. И потъва в друг свят. На прага съм на 60-та си годишнина и смятам, че съм стигнал донякъде.
Гласът е боцмански. Галещ бургаски говор в ниския регистър. Човекът също прилича на боцман. Нисък към жилав. Разкрачи ли се, вълната няма да го отмести. И боботи. Но за изкуство. За смесените техники върху ръчно направените от него хартии. Акварел, гваш, темпера - понякога цветните хибриди отиват към релеф и пластика. Наистина всичко е позволено, но ако нямаш вкус и мярка, нищо не става. Под графичната преса, впрочем последната е леко прашасала, стои кофа с приготвена памучна каша за следващите работи. Боцманът, който разказва всички тези неща, всъщност е художник. Моля? Да, да. Стефан Марков. Челите близо 30 години някогашния ЛИК си спомнят: "Рисунка Стефан Марков" - отзад при преводния разказ. Освен това близо 30 години Стефан Марков оформяше ЛИК всяка седмица. Сега той е свободен артист. И се готви за голямата си юбилейна изложба в зала "Райко Алексиев".
- Завършил съм 67-а, онази българска школа, която се отличава с добра рисунка и техника. Евтим Томов беше много прецизен преподавател по графични техники. Веселин Стайков също ни преподаваше, докато беше жив. Но графиката вече не е само черно-бяла, форматите са големи, използват се много нови техники.
Вашето поколение не трябваше ли да се промени доста радикално в едни напреднали години?
- Преди закриването на стария ЛИК имаше една много интересна за мен статия, беше озаглавена "Еуфорията свърши". В нея се обясняваше, че в новото време първоначалният флирт и интерес към източните артисти намалява и свършва. Време е вече всеки от нас да се съревновава на равна нога със света. Всъщност това е. Има добро и лошо изкуство, а не източно и западно, и човек, който работи сериозно и полага усилия, не играе с тези неща. Вярно е, че имаше бум на пъстрота и формати в нашето изкуство след събитията. Една голяма освободеност, която често беше привидна, защото в целия този куп от пъстрота е важно всеки да потърси своя път, онова лично свое, което има да каже. Смятам, че две неща са от особено значение: художникът трябва да има собствен свят и собствена рисунка. Дълги години съм се мъчил да постигна точно това. Същото усещам и при общуването с някой галерист, да речем от Париж или Швейцария. Покажеш ли му онова абстрактно, което до голяма степен за нас е ново, може да помисли, че е заемка от тяхното изкуство отпреди десетилетия. Те търсят личното преживяване, собствената чувствителност, личния свят. Този е пътят, по който вървя.
Имате ли стари неща, които не искате да показвате? Почти няма български график, който да не премина през така наречения "асоциативно-метафоричен стил", онези задръстени от безброй фигури и подробности листове. Доколкото си спомням, и вие имахте подобен период?
- Да, така беше. В рисунката и в илюстрацията често присъстваха разни неща без особен смисъл с претенцията да е философско. Всички минахме по този път. Не виждам нищо лошо в това. Имаше и добри образци. То си беше мода, човек се стреми да е съвременен. Целият въпрос е да се отърсиш навреме от тази работа. Не мисля, че има неща, от които да се срамувам. Наистина като всеки художник имам картини, които не харесвам или по-малко харесвам. В някои дни човек има всички условия - хартия, материали, но не върви. Други дни върви по-добре. Има и редки случаи, когато се забавлявам с работата. И това са върховните моменти на щастие в професията. Когато почти всяко нещо, което сложа, е на мястото си. Не чакам музата, а работя.
Ателиетата са пълни със спомени. Китара, останала с две струни. Връзка стари ключове от онези летите, които вече никъде не можеш да намериш. И оранжева преса, която помни много неща. Да отворим старите папки. В тях са и илюстрациите към Чосъровите "Кентърбърийски разкази", "Записки по българските въстания" - с мустаците на войводите, техните шишанета, турците с фесовете и гайтаните. Прецизни, изпипани, физиономични. И Захари Стоянов си прилича, и Райна Княгиня. Стигаме до големия стар ЛИК. До оня ЛИК, от който научихме кои са последните жени на Пикасо, кой е Лакан и кой Дерида. И какво по дяволите е това постмодернизъм? Боцманът с ококорените очи пак боботи.
- Работих в ЛИК от началото до последния му брой. Това са 29-30 години - изпитвам умиление, приятна носталгия. Но дължа много сериозни неща на ЛИК. Екипът беше прекрасен, а списанието беше единствен прозорец към европейската и световна култура. Получавахме голяма поща и всеки от нас имаше достъп до нея. Можех да виждам изкуство, което нямаше къде другаде да се види, и да го събирам в репродукции. Винаги в списанието се търсеше нещо ново в различните периоди. Е, имаше и конюнктура, но общо взето, бяха добри години. Не съм илюстрирал само аз разказите, имах голяма група сътрудници - млади художници, на които давах да се изявяват.

 

Работата в ЛИК не ви ли отнемаше от енергията за чисто изящна работа?
- Чувствам го чак сега, когато не правя нищо друго, освен да рисувам от сутрин до вечер, но сигурно не бих могъл да разсъждавам така, ако нямах опита от списанието.
Какво е изпитанието да преминеш от щатна работа на свободна практика? В първия период доста хора преживяха тежки кризи, имаше дори самоубийства.
- Така е. Един ден човек осъмва с куп неща и вижда, че хората просто не си купуват изкуство. Никого от колегите си не съветвам да спре в този момент. Работата винаги ме е крепяла - всяка нова картина е нов пластичен проблем, ново потъване. Дай боже от време на време нещо да се купи.
Кои бяха приятелите ви през тези години?
- Голяма група графици от моето поколение и много "задочни" приятели от страниците на ЛИК. Искам да спомена с добра дума и Съюза на художниците, че навремето всичко минаваше оттам и човек се стремеше да бъде оценен. Като отхвърлям част от нещата, сега виждам, че смисълът на СБХ е бил общуването, съревнованието, докосването до личностите.
Кои са темите на един морски човек, роден в Бургас, син на капитан на кораб, самия пътувал по море? Морето на всички сезони. Образите изскачат от детайлите - движение на вода и въздух, крясък на чайка, геометрия на вълна, ръждиви рибарски такъми, пясък, черупки.
- Често елементите от морския свят са били решаващи за изграждането на една картина. Когато не върви и нещата са сухи, един детайл може да внесе непосредственост и отведнъж да реши проблема. "Забравени заливи", "Отдалечени брегове", "Моите острови" - това са имената на някои от сериите ми.
Какво мислите за съдбата на българския художник?
- По-трудно е на младите, необходима им е нормална артистична среда, в която да отгледат своята индивидуалност, а я нямат. Те имат галерии, но нямат подкрепа, продават трудно. Как ще я карат? Това безпокои не само мен.
Какво мислите за нещата, които стават?
- Какво, за Европейския съюз ли? Малко съм скептик. Отстрани изглежда, че политиците ще влязат, а хората не. Това, разбира се, не ми пречи да работя с пълна пара и да си гледам четката.

Едно интервю на Руен РУЕНОВ

 

---

СТЕФАН МАРКОВ

 

1940     Роден в Бургас, България
1967     Завършва художествената академия в София

Изложби

1990     „Българският Културен Информационен Център”,
Москва, Русия
1991    Галерия „Спарки”, Берлин, Германия
1993     Галерия „Витоша”, София, България
1994     Културен център „Витгенщайн” , Виена, Австрия
Галерия „Метрополис”, Сиатъл, САЩ
Галерия „Норд-Ест”, Париж, Франция
Галерия „Норд-Ест”, Аверс-сур-Ойс, Франция
1995    Галерия „ Ата-рай” , хотел „Шератон”, София, България
„Успенски събор” Катедрал, Хелсинки, Финландия
1996    „Парк Галерия”, Хелсинки, Финландия
Галерия „Хитцужи”, Нигата, Япония
Галерия „Шмиеденгасе”, Биел, Швейцария
Галерия „Норд-Ест”, Париж, Франция
1997    Галерия „Хитцужи”, Нигата, Япония
“Паметникът на откритията” , Лисабон, Португалия
1998    Галерия „Норд-Ест”, Париж, Франция
Галерия „Норд-Ест”, Аверс-сур-Ойс, Франция
Галерия „Ирида”, София, България
Галерия „Чайамачи II” , Осака, Япония
Галерия „Хитцужи”, Нигата, Япония
Галерия „Спейс Пауз” , Токио, Япония

Награди на национални изложби

1972, 1976, 1978, 1979, 1981, 1984, 1994
1986    Най-голяма награда „ Борис Ангелушев” от Съюза на българските художници.

Международни награди

1988    Награда в Международното биенале в Тузла, Югославия
1989    и
1990    диплома от Международния конкурс „Ел Ферол” в Испания
1991    Първа награда на Международното биенале на графиката, Варна, Бългаия
1993    Призън на журито от Графичното биенале, Маастрихт, Холандия
1997    Сребърен медал на деветото Международно биенале, Варна, България

 

---

Изкуството е магия. Ключовата дума е „талант”. Той е, условно казано, генетично заложен или случайно съчетание на творчески умения. Такава божия дарба притежава художникът Стефан Марков. Не са много онези съвременни български художници, които така определено, категорично са наложили своето присъствие в арт пространството в последните години. Възприеман от ценителите на изобразителното изкуство, предимно като график и илюстратор през последните 10 години от творчеството си, той разкрива по-широка и разностранна гама от пластични качества, с които преобърща обичайната представа за творчеството си- напуска морфологичните бариери на графиката за да навлезе в акварела, живописта и смесената техника.
Роден е в Бургас 1940 г. . От малък съчетава играта с рисуването. Възпитаник е първо на френския пансион в Бургас и завършва гимназия пак там. Негов учител е известният бъргаски художник Петко Загорски. Кандидатства в художествената академия в София, като първата година не успява да влезне,но твърдо решен да постигне мечтата си, той успява при повторното си кандидатстване да се  представи блестящо. Завършва художествената академия, специалност графика през 1967 при Евтим Томов. Още през 1972 г., скоро след завършването си, получава първата си награда от национална изложба. Списъкът с присъдените му отличия е дълъг. Сред тях най-авторитетни са наградата „Борис Ангелушев”(1986), сребърните плакети от Международното биенале на графиката във Варна (1991 и 1997), почетните дипломи от Международния конкурс „Ел Ферол” в Испания  (1989 и 1991), призън на журито от Графичното биенале в Маастрихт-Холандия (1993) и специалната жури награда от Международното триенале на графиката в Кайро (1997). Няколко галерии поддържат постоянни контакти с него и му организират самостоятелни изложби: „Хитсучи” в Нигата, Япония; „Норд-Ест” в Париж и Овер-сюр-Оаз, Франция; софийската „Ирида”. Произведенията му са показвани още в Русия, Германия, Австрия, САЩ, Финландия, Швейцария, Португалия.
На 30 септември 2000 година той напусна този свят за да отплава към неговите неземни острови. Едва навършил 60-те и едва започнал новия си неописуемо млад и слънчев период в изкуството. Един от най-големите ни съвременни творци, който имаше най-важното за един художник - свой свят и своя рисунка. И както сам казваше Стефан Марков: „Много държа във всяка моя картина да остане нещо от добрата основа, получена в академията. Стремя се към прецизност във всеки детайл, към това той да бъде на място и да се свърже с абстрактната площ. Можеш да се освободиш от научното, да работиш абстрактно, но е задължително да се вижда, че умееш да изобразяваш. През последните 20 години съм се стремил да постигна 2 неща – собствен свят и собствена рисунка.”
Боеца, както го наричали приятелите му, излезе от морфологичните бариери на графиката, за да навлезе в акварела, живописта, смесената техника от ръчно приготвена от автора хартия. Авторът носи цял живот в съзнанието и подсъзнанието си образа на морето. Морето на всички сезони, морето- неговата творческа лудост. Връзката му с необятната водна материя е интелектуална и интимна – взаимоотношенията на човека с природата са пречупени през неповторимо възприятие и изказ. Изящната и капризна линия, композиционно взаимодейства с наситеното цветно петно, с деликатния графичен знак. Образите изкачат от детайлите – движение на вода и въздух, крясък на чайка, ръждиви рибарски такъми, пясък, раковина.
„ Моите теми и сюжети са свързани с морето, защото там съм отраснал. Море, лодки, риби, раковини – ето основата на моя свят. „Моите заливи”, „Далечни брегове” , „Моите острови” – това са названия на някои мои цикли...”
Името на Стефан Марков се свързва със списание ЛИК, където той работеше като художник от създаването му (1968) , докато не беше закрито през 1992 година. Читателите на някогашния ЛИК си спомнят: „ рисунка Стефан Марков” – отзад при преводния разказ. Близо 30 години, той оформяше ЛИК всяка седмица.
„ Работих в ЛИК от началото до последния му брой. Това са 29-30 години - изпитвам умиление, приятна носталгия. Но дължа много сериозни неща на ЛИК. Екипът беше прекрасен, а списанието беше единствен прозорец към европейската и световна култура. Получавахме голяма поща и всеки от нас имаше достъп до нея. Можех да виждам изкуство, което нямаше къде другаде да се види, и да го събирам в репродукции. Винаги в списанието се търсеше нещо ново в различните периоди. Е, имаше и конюнктура, но общо взето, бяха добри години. Не съм илюстрирал само аз разказите, имах голяма група сътрудници -  млади художници, на които давах да се изявяват ”, споделя в последното си интервю, месеци преди смъртта си, за същото това списание художникът.
Покрай работата си в списанието – то дълги години беше „светло” прозорче към световната култура, което дълги години в условията на остър информационен дефицит, изпълняваше неизменно важната си културна мисия, той натрупва богата култура и развива художническия си афинитет към дизайна на книжното тяло. Този опит му дава възможност да разкрие напълно своя потенциал във впечатляващите илюстрации към „Записки по българските възтания” на Захари Стоянов, „Кентърбърийски разкази” на Чосър, „ Гюлестан” на Саади и още безброй други художествени произведения, за които авторът притежава и артистична интуиция, и изключително задълбочени познания.
За илюстрациите си към „Записки по българските възтания”  през 1986 година, Стефан Марков получава голямата награда „Борис Ангелушев” на съюза на българските художници. 50-те литографии към това произведение той отпечатва на собствената си литографна преса в ателието си. Съпругата му си спомня, че трудът да бъдат направени всъщност е бил двоен. Първата серия е била съсипана при обработката на камъните, времето за предаване на картините за участие в конкурса било напреднало, но това не попречило на Стефан Марков да направи на ново петдесетте илюстрации. Усилието си е струвало.

 

„Прецизен във всичко преди да започне работата си върху илюстрациите си за книги, той прочита произведението, анализира пристъпва към осъществяването им” , допълва жена му. Пак тя разказва как, за да навлезе в атмосферата на персийския поет Саади, той се е запознал основно с автентичните персийски гравюри и атмосферата на това далечно време. Заедно с преводач Йордан Милев, дълго са разговаряли и обсъждали поезията и философията на Саади. Резултатът е изумителни илюстрации. За жалост в печатницата ги загубват и сега могат да се видят само от страниците на книгата. Качеството на печата по това време не е много добро и илюстрациите в него са загубили част от колорита си.
Оказа се, че от 90-та година насам Стефан Марков има 30 самостоятелни изложби. Дали някой си задава въпроса, коя е причината да го харесват и в галерия „Спарки” в Берлин, и в „Метрополис” в Сиатъл, и в „Успенски събор” в Хелзинки, и на площад паметника на „откритията” в Лисабон. Това се дължи на невероятното му умение на рисувач, на човек, който може да изтръгва смели тонове от композициите си, да обединява силуети и обеми в центробежни движения.
„Приятелството ни през годините се запази, защото той умееше да доближава хората до себе си, да бъде непосредствен и естествен с тях, да ги прави по неуловим и деликатен начин съпричастни към това, което правеше в изкуството. Винаги, когато отивах у тях, първо ми показваш нещста в ателието си и все повтаряше, че всяка картина е остров, който му помага да се спаси от битовата грозота. Разглеждахме и последните му творби върху ръчна хартия,която сам приготвяше по стара технология, заедно с малкия си син Младен и жена си. Той умееше да събеседва, далеч от клюки, неистини, лицемерие и суета... И най-обикновената случка при него бе занимателна и смешна, думите му бяха другост: Различни, сични, извън клишето, защото опитът му в изкуството и живота, това, което са му дали добрите приятелства в Бургас, китарата, останала с две струни, песните на френския певец Брасенс, са една другост и една мярка, която прави човека незаменим...” Разказва за него приятелката му Юлия Петрова.
През последните десет години творческото развитие на Стефан Марков достигна естествената си кулминация. Художникът разкри богатствата на своята артистична душевност през призмата на личностната стилистика на един индивидуален пластичен свят, много специфичен, който е закономерният резултат от цялостната му еволюция..
„Най-адекватен пластичен еквивалент на оригиналния художествен свят на Стефан Марков станаха сложните като изпълнение, удивително лъчезарни, обаятелни и поетични композиции, осъществени в акварел, гваш, смесена техника на ръчно приготвената му хартия, които доминират в неговото творчество в последно време. Изящна и капризна линия композиционно взаимодейства с наситеното цветно петно, с деликатния графичен знак, с приглушената мекота на разливането на тона, с релефната разнообразна фактура на листа. Сетивното и разионалното,импровизацията и дълго формираният замисъл се сплитат в органична амалгама, която прави така завладяващи, привлекателни и изпълнени с дъха на естеството тези великолепни творби”, пише за него художественият критик Чавдар Попов.
Десет дни след смъртта на Стефан Марков се открива предварително планирана, но оказала се възпоменателна изложба на художника в родния му град Бургас. Така както след смъртта на баща му – капитан на кораб, с корабните сирени бе отдадена почит, така тази изложба събира всички бургаски приятели на художника, които с присъствието си почитат паметта му.
Изложба под наслов „Спряло Време” се открива в галерия Ирида, девет месеца след смъртта му, точно на рождения му ден – 5 юли, на ценителите на изкуството на известния български художник, са представени непоказвани досега картини, рисувани през последната година от живота му. Това са живописни платна, акварели и картини, правени със смесена техника върху ръчно изработената от автора хартия. Сякаш предусещайки кончината си, Марков е създал едни от най-силните си творби, съчетание на наситен цвят и виртуозна техника, морски мотиви и изящни женски тела, са пресъздадени с овладяна емоция и максимална концентрация.

Преди пет години (2005г.), младите графици от секция „Графика” към  Съюза на българските художници учредяват награда за млад графикна името на Стефан Марков, която от тогава до сега се връчва всяка година за принос на млад творец на традиционната изложба „Графика в малък формат”. От две години се дава и плакет с негова творба.
На 16 декември тази година (2010г.) предстои да бъде открита възпоминателна изложба на художника, по повод 70 - годишнината от раждането му и 10 години от смъртта му.
Голяма част от картините на твореца са притежание на ценители на творчеството му у нас и в чужбина, както и на художествени галерии в столицата и страната.

Сподели във Facebook!

< Предишна		Следваща >