Галерия "8" представя Изложба на Красимир Добрев–Доктора (1953-2006). Откриването на изложбата е на 24.01.2011 година, понеделник, от 18 часа.

ПОВЕЧЕ ЗА ХУДОЖНИКА

Първата за 2011 година изложба във варненската Галерия "8" ни среща с творчеството на един интересен художник, отишъл си рано от този свят - Красимир Добрев–Доктора.

Авторът е родом от Велико Търново и свързва живота и творчеството си със старопрестолния град. Роден е на 25.09.1953 година. През 1982 завършва специалност „живопис” във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” при проф. Александър Терзиев. От 1982 до 1989 г. е член на групата на художниците в гр. Търговище, след 1989 г. - на дружеството на търновските художници, а от 1997 г. е член на СБХ.

Красимир Добрев е автор на 19 самостоятелни изложби. Участвал активно в Общи художествени изложби в цялата страна, Италия, Германия, Белгия. Участва в Международния живописен пленер – Велико Търново (1995), както и в Международното триенале на живописта – София (1996).

Художникът получава грамота от изложба на Фламандско-български форум на тема „Изразяване на увреждането” (1996), Награда в Окръжна изложба, гр. Велико Търново на Община Велико Търново.

Починал през октомври 2006 г.

Изборът на живописните платна за настоящата експозиция в Галерия "8" е на неговия приятел – художника Красимир Русев. Русев е доцент във Великотърновския университет, където преподава живопис на студенти от специалността „Иконопис” в Богословския факултет.

Източник на новината - Културни-новини.инфо

ПОНЯКОГА ВИЖДАМ ТОВА, КОЕТО МИ СЕ ИСКА ДА ВИДЯ

Интервю с Красимир Добрев-Доктора

В началото на октомври във Велико Търново тихо угасна Красимир Добрев-Доктора, художник, поставен от съдбата в трагични и безизходни обстоятелства, на които той противопоставяше единствено своето изкуство. Роден на 25 септември 1953 във Велико Търново, завършва Живопис през 1982 г във факултета по изобразително изкуство в същия град. Преди това две години учи медицина, откъдето идва прякора му. На 29 години разбира, че е болен от множествена склероза. От 1992 до смъртта си остава прикован на легло. Именно този период става най-плодотворен за творчеството му. Полупарализиран, почти всеки ден той живописва неголеми формати, без да става от леглото, като се накланя на една страна и рисува на пода или върху стол. Това беше единственото, което бе останало живо в него. Правил е изложби във Варна, Велико Търново и София. Двете му самостоятелни изложби в галерия „Шипка" 6 станаха повод за Красимир Добрев-Доктора да се заговори като за явление. За Красимир се грижеше майка му. Двамата живееха с крайно оскъдните си пенсии. Той излизаше много рядко на улииата с количка, понякога повече от година не е напускал стаята си, в която бяха всичките му сюжети.
По време на по-долу публикувания разговор - през май 2001 - болестта беше започнала да засяга и говора му и думите трудно се разбираха. Ето ги:

Моят поглед е ограничен в пространството. Много ми е скъпо наблюдението навън. Всеки предмет, всяко нещо за мен е голяма работа. Затова картините ми не се делят на цикли - аз виждам много ограничен брой предмети. Това ми е най-болното. Ето тук съм нарисувал едно пране. Това е банално, но аз плача от радост, че са ме извели и съм видял това пране. ТоВа за мене е велико нещо - чорапи, гащи, кърпи. Човешко присъствие.

Аз всъщност виждам неща, които другите не виждат...

- Не изпитвате ли омраза към тези едни и същи предмети, които са вашето обкръжение и тема на вашите картини?
- Аз не мога да мразя мотива. Аз не го виждам всеки път един и същ. Предметите се променят.
- Какви са отношенията ви с тези предмети - стол, маса, бастун, прозореи?
- Много интимни. Аз мога да рисувам един бастун сто пъти и той да не ми омръзне. Мога да го опра на стола, да го сложа до бутилка бира или до леглото. И стават различни неща. Получава се виц, аз много обичам вица. Нещо, което ангажира публиката и което дава човешкото присъствие. Не просто нещо нарисувано самоцелно, а това, което има смисъл. Самоцелното в литературата нали се казваше графомания. Аз не съм графоман в живописта.
- Какво научавате за външния свят, когато гледате от прозореца?
- Научавам даже от отраженията на тавана. Едно дете на пет годининки няма да може да види толкова през прозореца, колкото аз. Аз дори понякога виждам това, което искам да видя, а го няма. Това е едно голямо предимство на моята болест. Не знам, може би това е някакво бягане от действителността, има някакъв вътрешен механизъм. Като човек в това състояние, често казвам: „Слава тебе, Боже, че ме накара да рисувам днес". Защото аз рядко си задавам въпроса какво рисувам. Благодаря, че днес мога да рисувам. Защото може и да не мога.
- Живописта ли е единственото, което дава смисъл на Вашето съществуване?
- Повече от смисъл. Всичко. Аз вече нямам нищо друго.
- Всеки ден ли работите?
- Опитвам се. Имам едни блокчета, в които нанасям впечатленията си. Ако реша, че трябва да работя върху платно, моята майка ми помага. В това положение аз трябва да бъда етичен не само към себе си, но и към много други неща.
-  Не ви ли се иска да рисувате други неща, освен предметите, които Виждате?
- Аз имам една голяма молба към Създателя. Искам да нарисувам една местност в селото на тати. Има едно място, на което му викат „Водата". То е един трап, пълен с вода - гьол. Искам него да го нарисувам, да направя водата. Такива желания имам понякога. Много обичам френската живопис. Много обичам Ван Донген, Ван Гог, тоя серсемин Пол Сезан. Искам някога да бъда толкова щастлив и здрав, че да погледна жълтото и бялото и червеното. И да не ми дреме от нищо. Аз правя моите работи и някои казват, че съм много саможив. Нека някой да легне тука до мен и да прави като мен. И да си приказваме за качеството на материята.
- Искате да рисувате по-светли неща, по-оптимистични?
- Искам да рисувам, искам да бъда здрав. И да не ми пука. Сега ме натиска някакво настроение. То е много мое.
- Как се борите слошото настроение?
- Ами как. Човек трябва да бъде победител, за да има правото да се радва на нещата. Моят беден мозък тлее, но аз не се оставям. Ще ти кажа кое ме направи художник. Бях учител в Попово. На едно циганче в училище му казвам, абе тука малко така перспективата да оправиш. И то отвори едни такива очи и ми казва, аз не рисувам перспектива, аз рисувам патка.
Разбираш ли, колко велика мисъл от едно циганче. Не знам то дали е разбрало какво ми казва. Но аз станах като мокър парцал.
- Кой български художник цените?
- Най-обичам Георги Павлов-Павлето. Малко преди да завърша, през 1982, съм се срещал с този художник. При него на тавана на ул. „Раковски" в София имаше какво да се види. Аз още не бях болен или може би съм предчувствал, че ще се разболея.
- Защо точно Павлето?
- Защото е много човечен. У него има някаква душевност. Композиция, цвят, рисунка, но и още нещо. Това, което не се учи и което прави картината.
- От кога сте на легло?
- От 1992. Но през последните пет години вече не мога да ставам.
- Колко картини си харесвате?
- За 15-20 мога да кажа, че ги харесвам, а съм нарисувал 500-600.
- Съобразявате ли се с чуждото мнение?
- Обичам да чета някои от големите изкуствоведи и историци на изкуството. Те обаче понякога се правят на регулировчици, а нас ни смятат за пияни шофьори. Обаче какъв по-голям кеф има от това да се треснеш в някоя витрина? Даже само и за това да видиш какво има вътре. А вие вдигате палката и следват санкции. А иначе обичам всеки, който си гледа работата.
Недопечения хляб не е сладък, нали.
Картината, която не е нарисувана добре, не става също.
- Имахте ли предчувствие за болестта?
- Аз бях младо момче, когато отидох във военна болница, на 29 години. Прочетох на болничния лист: „НЕ-ЛЕ-ЧИМ"! Как може да се реагира на такова нещо? Преди това не бях боледувал. Много мъчно изживяване. Трябваше да живея с болестта. Не мога да се дърпам да правя глупости, няма накъде. Трябва да приема това, аз не обичам да говоря за болестта си, когато ми дойде човек в къщи.
Най-важното е, че не спрях да рисувам.
- Какъв беше животът Ви, преди да се разболеете?
- Хора, които са ме познавали казват, че съм бил душата на компанията. У дома винаги беше пълно с момичета и момчета, правили сме купони до сутринта. Бях нормален, имах си всичко.
- Останаха ли приятели...?
Един от гимназията, един истински човек.
Другите почти не си спомнят за мен.

Разговаря Руен Руенов

Интервюто е взето от бюлетина на СБХ - брой 9/2006